Когато направих сал от белите кости
на обречените корабокрушенци
не исках да бягам от теб, бягах от самотата си.
Когато налях бутилка вино за из път,
налях от най-хубавото
и оградих сала си с тамян.
Вместо мачта сложих кръст от нечий стар гроб.
Вместо платна разрязах единствената си риза,
вместо икона пазителка, сложих твоята снимка.
Хоризонта е майка на безкрая,
на дългото ми отплуване извън очите ти.
Прегръдките ти замених с алчни бурии.
Бреговете на нашата самота се губят в синева.
Вятърът на приказната рисунка
носи сала през вълни от спомени
и посмъртни песни за изгубени моряци.
Никога няма да спя до теб под навеса в залива,
където познах истинската самота.
Никога няма да съм толкова далече от теб.
В средата на нищото те обичам повече.
В тъмнината на скръбта си те сещам цялата.
Няма никога да те видя отново,
    но това е защото ме погълна за винаги...

Прекрасно!
Все едно бях на брега и те гледах през бинокъла!
Да живее Джими...
:)))

Благодаря ти Дори:))))

много поезия...

Поздравления!

mnogo tejki ne6ta pi6e6.. za6to taka ..ne6to ot samiq jivot li te provokira

Blues!!! Това е отговор, достоен за повечето въпроси ;)