Ставам сутрин от канапето,
измъквам се от спалния чувал,
включвам бойлера,
включвам деня.
Без желание, без сили...
Без желание, без утеха.
Къпя се, паля колата,
пътувам, работя,
чакам да умрат
последните минути страдание,
последните ноти разкъсване.
Връщам се сред
лекавата вечер.
И идва тъмнината,
която се спотайва у всеки.
По-могъща от мечтите,
сътворени от слънцето.
Мия чиниите от снощи,
бърша пода от калта,
която ме дави
вътре в мен.
Един несретник
сред собствените си лъжи,
сред собственото си безредие.
Полагам глава върху възглавницата,
малка целувка в нощния вятър,
който съм пуснал
през отворения прозорец
за да ме погали,
за да разроши
спящата ми коса,
да убие кошмарното ми
ежедневие.
Сутринта ме чака,
спотаена в засада,
безжалостна
и брутално еднаква.
Проклет бойлер,
проклет да бъде
и нежния нощен вятър,
вдъхващ мигове
измамно щастие.

no tvorcite sa samotnici