Вървях по плочките с отблясъци от магазини, кръчми и барове. Тротоарът беше мокър от топящия се сняг и сякаш излъчваше собствена светлина. Следях с поглед играта на цветовете и се разминавах с разни забързани хора без да виждам лицата им. Само крака, само кални обувки, тичащи да се скрият някъде сред нощта. В едната си ръка носех плик с бутилка джин. В другата държах наполовина изпушена цигара. Не си спомням, колко дълго се лутах из преките, провиращи се между старите сгради. Видях едно малко ъглово магазинче. Влезнах и попитах за сурово месо, въпреки, че не хранех големи надежди. Месарниците отдавна бяха затворили. Нямаха. Купих шунка и един салам. Никой не си купува нощем месо. Само цигари, алкохол и презервативи. Що за хора сме ние?! Толкова банални и предвидими, че щом залезе слънцето купуваме едни и същи неща в един и същи тип магазини.

 Спрях пред стара желязна врата. Тук беше, но нямах представа на кой етаж. За изкачвах стъпалата с надежда да се сетя, пуфтейки с пликчета в ръце. Стигнах до трети етаж и спрях. Нищо познато. Оставих багажа на площадката и набрах номера й. “Здрасти, до къде стигна, къде си сега?”. Отвърнах на пресекулки и тя каза, че ще отвори вратата, но трябва да слеза един етаж по долу. Чух изщракване на ключалка, музика и гласа й. “Ехоо...”.

 Вътре беше топло и уютно. Мека светлина, възглавници по земята около две ниски масички. Бях първи и след като си сипах питие седнах да нарежа месото. Беше добра домакиня. Чинийки със сирена, кашкавал и салати няколко, пръснати хаотично из апартамента, свещички и лаптоп, от който идваше музиката.

 - Как си? – суетеше из хола и току оправяше някой възглавница или разместваше пепелниците по масите.

 - Добре. Снощи се поувлякох в злоупотребата с алкохол и още съм отнесен. Уморен съм, пък и не съм ял.

 - И аз съм снощна. Алекс имаше рожден ден и цяла нощ вилняхме в кръчмата му. Прибрах се сутринта.

 - Не е лесно. – погледнах я, но нямаше вид на недоспала се. Явно добре се справяше с дългите саморазрушителни празненства. Аз вече издишах. Тази година навършвах  четирийсе и това си личеше особено след тежки запои. Влачех се като парцал, спеше ми се и трудно влизах в час. Но всъщност сигурно точно това исках, да съм постоянно в междучасие. Не е лесно да си на моята възраст и да не знаеш какво искаш, да се луташ още сред някакви наивни химери, да преследваш младежки илюзии и да живееш и да се държиш, като някакъв егоцентричен отшелник.

 Тя ме погледна с любопитство. Живееше сама с дъщеря си и едва ли очакваше от мен да и обяснявам, че не лесно. Бях сигурен, че знаеше по-добре от мен, кое е лесно и кое не. В това време започнаха да идват и другите гости.

 Когато бях трезвен плачех доста често. От две години на сам.  Някакъв тъп филм, хубава музика, красив разказ, прекрасно момиче по улицата....всичко можеше да ме накара да се разрева. Не знам от къде идваше това, не знам дали беше от възрастта или от натрупаната утайка от хиляди чувства, трупани с годините. Обичах да съм сам все повече и повече. Хората, дори близките, ме тревожеха и потискаха, срамувах се от тях. Страх ме беше, че няма да издържа и ще се разплача пред тях. Страх ме беше, че това ще ги постави в неловка ситуация...тях, не мен. И всички на около бавно започнаха да разбират това. Приятелите ми не бяха ме виждали трезвен от много време, а когато се напивах стоях като вцепенен и не можех да отроня и дума. Споглеждаха се, шушукаха си, а аз стоях в някой ъгъл и гледах през прозореца нощта и се наливах безпаметно.

  Апартамента се изпълни с хора, цигарен дим и думи, лутащи се в този хаос от човешки съдби. Почти никой не познавах освен нея и би трябвало да съм любопитен или поне учтиво дружелюбен. Би трябвало да ръкомахам, да споделям, да се отпусна, но нищо такова не се случи. Всички се смееха и се усещаше, как това им доставяше удоволствие и утеха, а аз наливах поредния джин и се реех из обърканите си мисли. Да, бях един объркан човек. Ако сега някой ме попиташе за какъв човек се самоопределям, щях да кажа точно . Сигурно повечето хора се чувстваха така, но е много трудно точно ти да си объркан.

 Понякога улавях учудения й поглед, гледаше ме сякаш не можеше да ме познае. Някой извади китара и започна да пее. Пееше добре. Излязох на терасата, студения въздух ме посрещна освежаващо. Стари олющени сгради с метални парапети и малки балкони, на които можеше да излезе само един човек. Светещи прозорци и бледи пердета. Събрах си нещата и се сбогувах до колкото ми позволяваха силите. Вече бях доста пиян и слизането по стълбите се оказа трудно. Опустелите улици ме чакаха да се включа в потоците нощни духове. Застанах пред една витрина и се загледах в непознатия оръфляк на огромното стъкло. Видях един смачкан човечец, който се поклащаше неуверено в осветена рамка. Празен поглед, разкопчано яке, а от ляво на ризата, където трябваше да се намира джоба с цигарите, имаше голяма дупка, през която се виждаха колите паркирали от зад.

 Затътрих се към близкото такси и се опитах да обясня на шофьора къде живея. Той ме погледна студено и до като се настанявах до него промърмори сякаш на себе си...”Дори да беше трезвен, много се съмнявам, че щеше да ми обясниш по-добре за къде пътуваш.”

 Да, казах аз, аз съм един много объркан човек, който не знае за къде пътува. Или само си го помислих, не помня...