Сякаш мина през мен, сякаш бях безплътен.
Душата ми е капан за сенки като теб.
Седя в уличното кафене, а покрай мен е тълпата.
Времето спира и цигарата се усамотява в пепелника.
Чаша блудкаво кафе, чаша горчива сутрин.
Всичко на около е измислено и сиво.
Аз съм сам на масата, това е от нощта.
Ти се сля с града, политайки най-далеч от мен.
Трудно ми е да си спомня лицето ти, косите ти, кожата ти.
Свещите в стаята на хотела са мъртви
и само купчинките восък помнят
за липсващите мигове на отдаване.
Една нощ изключена от списъците на баналните сънища.
И една сутрин сред заблудени чувства за фалшива романтика.
Никога не е било и никога няма да бъде,
защото ти премина през мен.
И отнесе последните ми остатъци любов.
Късове от ненужни парчета пъзел.
Никога не успях да го подредя.
Тази нощ, той поддържаше кладата,
знаейки, че умира без право на Феникс,
без право за обжалване пред съдията,
без амнистия или помилване.
Моята пепел от любовния пъзел
е утайката в сутрешното ми кафе.
Урната на един пропилян живот
винаги е празна и ограбена от Вятъра.
Секунда сред моретата на хорските лутания.
Няма пощада във времето, когато си надгробен паметник,
няма път на насищане, когато си само прах.
Една нощ ти премина през мен...
...и аз не успях да те уловя.