Една лястовица кацна на рамото ми преди да отлети.
Прошепна нещо на езика на птиците и ме погледна.
Аз нищо не разбрах, защото съм обикновен човек.
А тя продължи да се взира в очите ми в очакване.
Никога не бях говорил с лястовица преди да отлети!
Исках да узная какво е казала...знаех, че е важно.
Но това, че бях обикновен, ме правеше глух за думите й.
Ятото кръжеше над мен и се почувствах гузен.
Чакаше ги дълъг път, а аз трябваше да ги пусна.
Есента идваше неосезаемо, но задължително.
Сега и аз я гледах въпросително и погледите ни се срещнаха.
Птиците умееха да чакат, дори и обикновените хора!
"Добре! Знам, че ти знаеш, каквото аз не знам"
А тя кимна с разбиране и спокойствие, не присъщо
за отлитаща лястовица и разговора й
с отвратително обикновен човек.
"Да тръгвам ли и аз, да ви следвам ли?!"
И тогава нямаше вече нужда от думите на езика на птиците!
Защото тя се усмихна и полетя на горе към ятото.
А как разбрах, че се усмихна е тайна.
Вече не бях обикновен човек.
Защото дори и тези ужасни същества,
наречени хора, по някога можеха да са мили!

     На добър път на всички!



                                        На Харуки Мураками ...

az sam govorila s lqstovi4ki...mnogo sa mili