Вътре в мен, тече по вените, изпълва тялото и душата. Топло е, непоносимо е, живо е. Всички мъртви клетки оживяват, всички мъртви мечти се завръщат. Не мога да седя, не мога спя, не мога да дишам. Пуша цигара след цигара, пия чаша след чаша. Сладка болка, ненаситна ламя. Отивам на работа, работя много, после нищо не помня! Срещам се с разни хора, кръчми, барове, непознати апартаменти, безкрайни разговори, дълги нощи, тежки дни. А нищо не помня! Само тази зла кучка, само тази отровна змия, само бяла самота. Сърцето ми е пълно с някаква шибана дрога, която душата ми произвежда и изпълва тялото ми. Спомени, картини, сякаш са от хотела ми в Хавана, слънчеви сутрини, жълти чаршафи, сини възглавници и ангел.....Ангел до мен. Море. Винаги има море в мен. Потъвам, плувам и намирам съкровище на някой необитаем остров. Тишина и спокойствие. Само за миг, малка почивка преди бурята. Бесни вълни, умора и хаос - всичко се заплаща на този свят. Чакаш смъртта, тя винаги е на една ръка разстояние, ти не искаш да знаеш за това, но тя е точно зад теб. Когато съм изпълнен с любов, я усещам най- близка, най- мила. Смъртта и аз се разбираме добре, говорим си често, смеем се и знаем какъв ще е края, но и двамата се наслаждаваме на всеки един миг прекарани заедно без противоречия.
 Вече съм стар и го осъзнавам съвсем реално. Реално! Това е най- чуждата, за мен, дума. Цял живот, целия път изминат в сънища. Блянове набити на кол, обесени и изгорени. Кървави снимки, моменти от касапница. Но днес, точно сега нещо, вътре в мен, тече по вените ми. Жестоко е, нима Господ е предначертал рая и ада да танцуват сред обърканата ми душа? Но сега съм готов, за всичко съм готов, няма капка страх в мен, няма паника, само дива лудост и пиянски нощи.
 А то се случва отведнъж, като земетресение. Просто вървиш със смъртта, кацнала на рамото ти, и те удря шибаната мълния. После дрога в сърцето. Нищо не искаш от никой. Затваряш се още повече, отнасяш се, погледа ти е винаги празен, вглъбен и невиждащ околния свят. Реалността вече я няма,
теб те няма също. Една сутрин, един миг, един поглед, един Ангел и идва края на света. Да, преживявал си го и друг път, но винаги е толкова силно, че миналото изчезва, бъдещето също, остава само един миг. Ти живееш в него, плуваш сред теченията му, пътешестваш сред островите му, дишаш от дъха му или играеш с миражите му, но си затворен в него, побъркваш се от липсата на свобода, но няма протест, няма революция, приемаш кармата. Побеждаваш боговете.
 Живот без начало или край, живот на ръба, Живот! Всичко друго е жалко съществуване. Не си я търсил, дори не си я искал, бягаш от Проклетницата, но тя те дебне, стои на пусия, като някакъв ненаситен ловец на уморени сърца и когато те застигне виждаш как ада и рая танцуват с теб.
 Колко още, колко ще продължи бала на безсмъртните сещания, колко още ще плувам в морето на този безценен Миг, на това безбрежно опиянение? Няма правилен отговор, няма гадатели, няма врачки, всичко е в сърцето, щом има пулс вечността е твоя. Наслада, красива болка и никакъв покой, това е рецепта за смахнатите идиоти, които още Вярват!