Утрото бе тихо и синьо.

Слънцето се показа, а чашите ни бяха пълни.

Хората спяха по домовете си,

ние бездомните души допивахме питиетата

и невярващи гледахме първите лъчи,

които убиваха нощта, вечната нощ,

най-дългата нощ.

Едно момиче спеше в скута ми.

Lynyrd Skynyrd забиваха Simple Man...

Събудих я и взехме такси.

Мъртъв град, шибана неделя.

Нямахме сили за любов,

любовта се бе скрила някъде,

засрамена, ненужна и не повикана.

Събуждаме се, обет е.

Събуждаме се, къпем се

и поръчваме пици, бира и еклерова торта.

Любим се, докато чакаме храната.

Запознаваме се отново,

Самотни сенки сред потните чаршафи.

Държим ръцете си,

като някакви удавници,

но удавници, запазили все още плаха надежда.

Надежда за какво? Не знам...

После аз говоря, говоря много, разказвам.

Някакви истории изплували от дълбините

на хаоса в мен.

Тя слуша, после и тя разказва.

Пием бира и чакаме да почне мача.

Красива е, а аз отдавна не съм срещал

сродна душа с такъв прекрасен задник.

Тя ще си ходи, утре е на тренировка.

Професионална боксьорка.

Идва пак нощта, аз съм на края на силите си.

Поръчвам такси, тя се облича бавно.

Не ми харесва, когато е с дрехи.

Всъщност пак ми харесва,

но предпочитам да е без дрехи.

Шибаната естетика на една бездомна душа.

Най-после! Нощ...

Отново сам и отново спокойствието на нощта

и кучешкия лай, песента на птиците,

шума на вятъра между клоните на дърветата,

кръгла луна и посребрени облаци,

скитащи се сред звездите.

Сипвам си джин, тоник и лед.

Пуша на прозореца и вдишвам нощта.

Мисля за момичето,

което сутринта спеше в скута ми.

Докато този живот  продължава да ме учудва,

значи съм жив и сутрешните лъчи

ще дразнят очите ми,

а аз ще продължа да търся

сродни души със страхотни задници….


     На Роси...