Гася телевизора за да слушам воя на вятъра през фугите на прозорците.

Загасвам и полюлея и пускам настолната лампа, нощ е.

Събличам се и се завивам с одеало. Пускам радиото.

Студено е, но е приятно, когато вечер пиеш червено вино.

Гледам как дърветата се огъват и танцуват под напъна на виелицата.

Снегът се мята като бесен, удря се в стъклото сякаш иска да влезе при мен.

Отварям тефтера, пиша разни неща, отпивам, запалвам цигара.

Чета “Моряшка жена” на Станюкович, издадена през 1966-та година.

Морски разкази, за отминали времена пълни със стари дървени кораби.

Усещам мириса на морска сол, на страх и смърт, на буря.

Сам съм, благодат и спокойствие. Сам съм, доволен съм.

Виното тече из тялото ми и ме топли, и ме избистря.

Слушам “Lonely Days Lonely Nights” на Whitesnake. Така е.

Миговете на отчаяние са се изгубили във вече мъртвия ден.

Започва футболен мач. Това е добре. Пускам телевизора без звук.

Гледам, но мислите са ми другаде, мислите винаги блуждаят неконтролируеми.

Чудя се дали постъпвам правилно. Според моите объркани правила.

Менящи се правила, като въртящия се хаос на снежинките отвън.

Мисля за една жена, прекрасна жена, наранена жена.

Аз знам, че не мога нищо да й дам, аз съм стар самотник.

Такъв и ще остана, но тази жена е много различна. Не искам да я нараня.

Не искам да я нараня без да искам, така става винаги.

Избор? Вече съм уморен да правя избори, искам течението да ме носи.

Не става. Все се спирам в някой дънер, в някой бент, за малко, но се спирам.

Тя е вълшебна, има някаква магия в нея, необикновена е.

“Ливерпул” вкара втори гол на “Манчестър”, доволен съм, радвам се.

Виното в чашата ми е свършило, наливам си още. Вече слушам Robert Plant

Воят на вятъра е едва доловим…не, не е отслабнал.

Мисли, музика, вино и футболен мач.

Една жена на палубата….

Февруари 2011г.