Защо стоиш разголена пред мен? Защо?

Да заблудиш естествената ми тъга,

пропита от натрупаните бели косми,

не можеш и не се опитвай.

Плътта ти е прекрасен миг

сред общия пейзаж на безразличие,

на сивота и лепкава поквара.

Картина правеща вселената

не чак толкова самотно място.

Гърдите ти, росата розова по срамните ти устни...

  ...преди години бих заклал съперник

за да вкуся сладостта ти.

Преди години мила,

сега те гледам и си спомням

отдавна забулени в забвение

усещания, трепети, молитви.

Стоиш разголена пред сламено плашило,

прокъсаната шапка, шарените дрипи,

вехта дървена лула, нацвъкан шал от вълна.

Плашило без очи, душа и другото...какво ли беше?

Преди го имах, някъде над пъпа.

Сега се сетих, изпълваше живота ми

и сякаш аз бях придатък към сърцето...

А да, сърце! То щеше да възпее голотата ти

оплетена в белите чаршафи

на крайпътния мотел.

Нима не виждаш, че си срещнала

скиталеца опитал всяка гънка от младото ти тяло?

Нима не чувстваш студените ми мисли,

колко надалеч от тук са?

Това би трябвало да те обиди мила!

Цената ти не е в парите

треперещи на нощното ти шкафче.

Облечи се и си налей в чашата вино.

Налей на мен вода от каната, защото

не различавам вече еликсира

от прости нужди на стомаха.

Затвори след мен вратата.

Забрави за мен, разтвори краката

преди да се превърнеш в самосъжаляваща се

вещица в мрака.

Ще кажа на самотното момче зад бара,

че го чакаш, ще забравиш сянката ми

щом почука някой, щом

стаята ти озари отново светлината.