Седя на пейка в парка,
но не съм там, защото седя сам.
Сам съм защото сърцето ми е пусто,
като руини на храм.
Стар, забравен храм, някога пълен...
...сега ветровете танцуват
из посивелите олтари
с помръкващата тишина.
Сенки и паднали зидове.
Гледам слънцето,
гледам минаващите усмихнати хора,
а след тях бягащи деца, кучета, мечти
и разбирам, че душата ми не се вписва,
крие се от тази многоцветна идилия.
Душата ми е пълна с мрак
и с ехото на самотните ветрове,
фучащи из катакомбите
на празното ми сърцето.
Очите ми не виждат вече
спасителен бряг,
чайките отбягват празната ми лодка
и прикриват всеки безлюден остров,
защото знаят, че след себе си
оставям само тъга и болка,
само късчета смазани или разбити съдби.
Облаците покриват върховете
и пазят от далекогледа ми
беззащитните надежди, с коите се храня.
Буриите обръщат платната ми
за да не срещна повече
никога проклетата любов,
никога покой и родна къща.
Скитащ се самотен демон,
в  перелината на собствената си печал,
провалил се безброй пъти
и пред дявола и Бога,
стоящ на скритата си пейка в парка.
Седя сред щастливите хора
изгубил и последното си достойнство...
...знам, забил съм вече кръста си,
вдигнал съм котвата за последно
и се боря с безнадежните вълни
на края на непокорството ми.
Не се ебавай с мен сатана,
огънят ти е като вечерен бриз,
аз съм минал през ад, който ти
не си и сънувал в мечтите си...
...адът на пепелта
от изгорените пътища и
самари осъзнати грехове.
Пейка в парка... заключена врата
към света на един невидим демон
погълнат приживе от мрака,
агония на любовта...

много точно си я описал...
"Скитащ се самотен демон..."....съвсем като демон ме привличаш
да чета отново и отново...
Поздравления и за този шедьовър!

imash dar ot bog , moje i ot satanata , nqma znachenie ot kogo e .