Исках да живея мигове,
мигове преливащи от чувства.
Исках да съм само душа,
душа летяща сред безвремие.
Исках да танцувам с ангели,
ангели по-чисти от нощта.
А се озовах пред ада,
точно пред табелата
"Добре дошли наивници!".
А се озовах
сред мъртво време,
време изтръгващо сърцето.
А се озовах в лабиринт,
лабиринт сляп за болката
на жертвата.
Изгубих ли битката?
Не, защото никога
не съм я започвал,
защото никога
не съм обличал доспехите,
защото Тишината
винаги е била моя храм.
Тишината е моята същност,
която ме съдеше всеки ден,
всеки проклет ден.
Тихо и безмилостно.
Явно и безименно.
Исках просто
да танцувам с ангели...
...не и на този свят,
не и върху тази кална земя.
Ще изживея миговете,
бленуваните мигове,
когато се кача на лодката
към отвъдното.
Вярата е непоколебимото,
вярата е всемогъщото,
аз съм неин обикновен слуга.
Аз съм този,
който обича истински,
аз съм този,
който заспива с приказки,
защото те се по-истински
и от дявола,
защото те са
истинските мигове.
Няма да имам претенции,
щом съм обхванат от пламъци.
Няма да прося любовите
загърбени в блатото.
Само ще шепна молитвата
като средство за спиране
на мечтано безвремие.
Защото си искам и миговете,
и душата, и ангела,
дори и заровен при червея.

Макар, да изглежда като примирение, чувствам прекалено голяма сила...

Благодаря ти Светла!

prekaelno dobre kazani