Стая, маса, един стол, самота.
Бутилка, чаша, пепелник и кървящо сърце.
Всички битки са изгубени, за нови няма време.
Белези и рани, сълзите се оттичат в канала.
Пламъкът на свещта е агонизираща пеперуда,
пърха сред последните си мигове и сред нощта.
Очите са отворени, но слепи.
Ненужни сетива за сантиментални наивници.
Ръцете галят старата покривка на масата.
Уморени, захабени и посърнали от безброй милувки,
накацали върху безброй чужди женски тела.
Сърцето иска да каже нещо мило и състрадателно.
Така се прави на погребение, така е редно!
Сенки, спомени, съдби...проклет живот.
Върволица от крушения, от падения и катастрофи.
Восък и тамян, свещено отчаяние.
Разпятия и хиляди корони от тръни...
...без право на възкресение, без право на последна молитва.
"Копието на сатаната
те държи в блатата,
Ангел, ангела прониза!"
Самота, един стол, маса...стая.

zdravei.....kolko dalbokomisleni i tajni ne6ta pi6e6....

Здравей Иги и ти благодаря отново...

mnogo tajno be mom4e! Za6to taka????

Съгледах ангел бял — кръжеше той над мене,
не даваше с криле на бурята да стене,
морето да реве край тоя стръмен бряг.
— Защо си тук дошъл сред гибелния мрак? —
му казах и дочух: — Душата ти да взема.
Изтръпнах. Бе жена. И с красота неземна.
Но блед, с треперещ глас, ръце прострях смутен:
— Когато отлетиш, какво ще стане с мен?
Мълчеше той. Нощта нападна небесата
и в миг се мръкна. — Щом изтръгнеш ми душата,
къде ще отлетиш? В кои ли самоти?
Мълчеше все така. — Кажи ми, кой си ти —
смъртта ли си? Или животът? Довери ми…
Тъмите ставаха все по-неутешими.
И рече мрачно той: — Не, аз съм любовта!
И цял се озари от мрачна красота.
И в мрака — огнен взор преди той в мен да впери —
звездите зърнах през крилата белопери.

no bolkata syzdava shedyovri