Вървя по тротоарите, прескачам локви.
Стъпвам из разплаканата нощ
и лунните сенки се разбягват,
като подплашените градски котки.
Витрините, пияните компании и клошари.
Поглеждам към небето между сградите,
градът успял е да го сложи в рамка.
Самотните звезди, недокоснати мечтания.
Паля цигара и си спомням последния джин,
в последния бар сред бледите хора.
Пресичам скучни улици, прескачам заграждения.
Изгубих се отдавна, сред мъгляви притчи
за романтика и оптимистичните прогнози
на тъпо хилещи се метеоролози
за настъпващото лято.
Зимата не иска да си тръгва,
впила се е в мен и смуче жадно.
С ледени ръце отварям си вратата
на препълнената, шумна кръчма
и сядам до камината с чаша вино.
Гледам как около мен празнуват,
музика, пресилените смехове, безчувствен блясък,
изкуствени, заучени, посредствени и слепи.
Театър с артистите от слама,
напудрени и умерено щастливи.
Завиждам им. Подредени, сигурни
в блудкавите хепиенди на абсурда.
Лабиринт на самотата, паважни тайни
скрити сред хаоса на кривите образи.
Влача се, забравил къде, кога съм тръгнал.
Опитвам се да бъда цял и образцово сресан
защото няма аз да те намеря.
Ще чакам ти да ме познаеш сред тълпата
и да ме спасиш от участта,
да се спасявам някак...

haresa mi.....

()

Не, мен търси...