Лежа проснат на  студената земя.
Гърбът ми сеща лепкавата кал,
краката и ръцете ми потъват.
Долавям миризма на блато.
Чувам как се разтварям.
Само очите ми са впити в небето,
само те са връзка със съня
в който не  живея.
Кожата диша вонята на веригите,
с тях съм прикован за битието.
Зениците трептят в агония,
като хриле на умираща на сухо риба.
Минават облаци над мен,
летят ята от неуловими птици.
Вплитат бурени безжалостните коренища
в слабата и тленна плът.
Вкопчвам се във ветровете,
опъвам невидими платна
на потъващ в изнемога кораб,
последните надежди на останалият сам
безмълвен и уплашен капитан.
Всичко се привършва с тъгата
на напразно оцелял мечтател,
роб...самонадеяната топка кал.

"Дръж се далече от калта, само така ще се спасим."

не мога...калта е естествената ми среда!