Ореол от самота, на челото ми пише Пуст Остров.
Обречен? Не, просто тръгвам на дълъг път.
Взимам храна за два дни, вода и вино.
Когато се отдаваш на себе си не можеш да планираш.
Когато откъсваш оковите всяко утро е първо.
До следващото пристанище,
до следващата котва, която ще те зароби.
До следващият тих залив,
в който ще отпочинеш от Ореола на самотата,
защото всяка лутаща се лодка има нужда от любов.
А после платната ще бъдат издути от вятъра,
отново и отново и отново, сам и непокорен.
До краят, до началото, до абсолютното уединение.
И когато вляза в последния пристан, Той ще каже.
Сега не знам дали съм потънал в грехове,
дали съм наранил, убил или разплакал.
Не знам?! Не! Искам Той да ме съди,
защото разчитам на милост, на състрадание.
Когато се огледам в огледалото
виждам закоравял убиец,
виждам алчен палач на съдби,
виждам убиец на души.
Колко може да понесе едно сърце
преди да се превърна в крайбрежна студена скала?
Колко мога да издържа пред огледалото?
Справедливост за всички?!
Не и за мен...

vazhi6tavam ti se kak pi6e6..i kak se izrazqva6

Благодаря ти!

толкова много и различни емоции в цялата ти поредица.Човек обикновено си задава твоите въпроси и разсъждава върху вътрешните си неща в различно време от живота си,а ти изглежда си го направил в един не много голям времеви отрязък.Това е една поразителна равносметка...