Като в зимна побесняла бурия,
като в снежна безжалостна стихия.
Нищо не чувам, нищо не виждам,
нищо не искам да кажа.
Премръзнал и застигнат
от проклятието на Белите Ангели.
Няма пъртина, няма отговори
в средата на вълчото хоро.
Върховете гледат безучастно
и със съжаление, те са завинаги
и няма да си спомнят името ми.
Потъвам в анонимна снежна пряспа,
вдигнал ръка за сбогом,
като последен залп
на предчувствия за самота.
Искам да се разтворя сред вихъра
на ледените мисли.
Последните ми думи
са крясъците на дивия вятър.
Те се сливат с бялото
и са снежинките в хаоса
на зимната надпревара
с нощните призраци.
Заспивам като дете,
чист, но изпълнен със съмнения.
Жив ли съм когато умирам?

ми харесва твоето място ,Меркатор.

))