За да имаш очи да видиш райската градина,
която тъпчат краката ти,
трябва да прекосиш пустинята
и да оцелееш.
За да имаш право да откъснеш цветето,
оцеляло въпреки вероломната ти безпощадност,
трябва да си покорил ледените върхове
и да си останал ти.
За да се нахраниш с плодовете на вечния благодат,
трябва да си се гмурнал в черните дълбини на мракобесието
и да изплува сърцето ти цяло.
За да успееш да прочетеш най-важните думи,
издялани из калдъръма по който пълзиш,
трябва да си пренесъл хиляди скали
с изранените си ръце
и още да търсиш, още да си жаден.
За да усетиш царствения покой на съзерцанието,
което си загубил в детството си,
трябва да си крадец на години в лабиринта
и да се намериш.
За да превърнеш лепкавата нощ в светлина,
трябва да си обикалял криптите на мъртвите поети
без да се страхуваш, без да се оплакваш
и да си останал част от Слънцето.
За да минеш по моста на безмълвните ангели,
които предаде сред мъглата от слабости и невежество,
трябва да знаеш колко товар можеш да носиш
и да спазиш Обещанието.
За да съхраниш търпеливата си душа,
скрита в ъгъла на твоите грехове,
трябва да простиш, трябва да се огледаш
и да продължиш...само да продължиш.
За да те чуят другите,
трябва да започнеш да говориш със себе си
и да разрушиш стената
на обречения егоизъм.
Ако това е трудно за теб,
катинара на килията,
която иззида сам
ще е винаги заключен...