Седя на студен камък, гол и сам.
Очите ми са в небето и то ме вижда.
Борбата свърши и могилата
на последния воин е пред мен.
Отворена, като утроба на феникс.
Идва това което чаках,
идва безвремието.
Смъртта не е заплаха.
Тя е момент, тя е лична.
Кожата ми настръхва
и знам, че утехата е в нищото.
Студените дни са истински.
Само змията се нуждае от топлина
за да оцелее.
Разтварям се сред синева
на сред пустия бряг.
Намирам покой,
а той намира мен.
Дългата гонитба
винаги има край,
началото й е брат
на предизвестената гибел.
Между тях няма нищо
за което да си спомням.
Тъгата е самотен фар,
чиято лъжа ме плени
в мрака наречен живот.
За нищо не страдам,
за нищо не съжалявам.
Идва и си отива.
Бягаш и не можеш да избягаш...
...и не искаш.
Какво е това?
Знаеш, че ще станеш
част от пустинята,
но обичаш, мразиш и се давиш
в собствени заблуди и сънища.
Това е да си жив.
Когато умираш,
само когато умираш,
разбираш Живота.
Другото е обречена игра
на сенки и нюанси.
Дъното и върхът
се едно и също име
на съществуването.
А останалото си ти!
Страх ли те е?
Не ставай смешен,
за всеки има прозрение,
бъди търпелив
и ще дойдат преброените
секунди и за теб...
...там на студеният камък.
Ще усетиш как
си в едно с небето
и то с теб.
Дори да е измислено
от Дявола, дори да е
размито в липсата
на реалност,
дори да е самата Тъга!
Това усещане е лично,
като смъртта.
И никой, никога
не може да ти го отнеме.
Това е да си живял....
Това е да познаеш себе си...

като след всичкоказване.

Адмирации за верния таг!Първия...

...и вторият е верен!