И аз бях малко момче и нощем Луната светеше само за мен.
Поляните сред пролетта ме обсипваха с прашец от безкрайни надежди,
а росата в безгрижните утрини, мокреше босите ми крака.
Как се озовах съвсем сам на гробището на наивните блянове?
Кога забравих как изглежда невинното лицето на детството?
Кой превърна Луната в обикновен спътник на Земята?
Гледам лицето си в огледалото на шепата години
и се ужасявам от чудовището в момчешките ми кошмари.
Тогава, в сламата на окосените ниви, сънувах един ужасен мъж.
Будех се със сълзи и освен страх, изпитвах съжаление и гняв.
Сега гледам този повехнал поглед на отчаянието и се познах.
Няма нищо по-страшно от това да се превърнеш един ден
в собствените си кошмари от белите дни
на чистите мечти и сляпата надежда.
Времето е нищо в сравнение с загубата
на дъжда от прашец сред нова пролет...

много добро!

Благодаря ти Силви!

Не ми се случва често да прочета нещо, което бих искала аз да съм написала.