Колко е тихо когато на бърдото вятъра те подмине.
Долу се вижда морето, а то е всичко.
Стоя на края на нещо, което е начало.
Вятърът обикаля плахо около мен,
той е предупреден, че съм гнездо на буревестник.
Надушвам мириса на морските дълбини.
Лъчите на Слънцето се плъзгат по залеза
и носят вълните на Новата посока.
Едно нещо свършва, едно нещо е безвъзвратно загубено.
Нещо!? Ехото се сля с вятъра и прокуди съмненията.
Една крачка ме дели от ръба на бърдото,
една дума от заклинанията на морските демони.
Кой ме доведе тук, кой ме иска сред сините води,
чие жертвоприношение съм аз?
Очите ми изтичат в прибоя, сълзите ми пресъхват.
Зад мен е огнения ад на миналите безразсъдства.
Нямам избор. Само морето е мой закрилник.
Последен тласък на вятъра и политам над синевата,
политам без да има остров за почивка,
без да мога да излъжа боговете.
Те знаят за давещият се буревестник,
приличащ на човек.
И дават прошка на разпилените пера,
носещи се сред теченията на топлото лято...

dobro utro....kak si....otnovo tajno stihotvorenie.....