Мътният, изгубен поглед на локвата наричаща се "общество"
и мислеща се за море...страх от собствените си страхове и безпомощност.
Сочещите гордо вярната посока слепци, изболи сами очите си,
защото да Гледаш е трудно и опасно.
Слушат безгласното радио, сгушили сред мишините си,
очакващи обещаното им щастие, което е не поголямо от оковите,
които си купуват всеки ден с намаление.
Достолепно и гордо крачат към работните си места,
изпълняват обета към Локвата с тайната надежда, че са акули или делфини.
Попови лъжички...жертви на блатните плъхове,
калта е безкрайна синева, устата с острите зъби - бъдещето!
И ако слънцето пробие за миг вмирисаната мараня над тинята,
започват да вият сирените за смъртна опасност, за смъртоносно бедствие.
Плъховете се грижат за своята храна, никой не трябва да вижда отвъд. Дори и те!
Така си вярват, че са спасители, че са съществени. Лайняните, подгизнали блатни плъхове.
Блъскат се, удрят се, скимтят, оцеляват, лутат се, пищят, натискат, смазват, изплъзват се, крият се, бягат, умират ...живот!
Ако някой остави очите си неизбодени, ако някой загаси радиото и изплува от Локвата, ако някой усети зловонието...
...слепците го убиват, защото така е правилно, за да не пострадат "невинни", за да не се вбесят ковачите на щастието им...
Един ден локвата ще пресъхне, един ден мъглата ще се вдигне, един ден плъховете ще измрата, а след тях и безпомощните попови лъжички ще бъдат изпечени от Слънцето...
...един ден небето ще се напълни с ангели!

Много задълбочен поглед в макроикономически план ;-)

"Brazilia"

da takiva sa i ne go osyznavat. otnovo pozdravi za napisanoto.