Имаше нещо във въздуха, нещо тревожно и в същото време сладникаво. Знаеш, че зад ъгъла те чака изненада, ама голяма, съдбовна и се чудиш дали е приятна или ще вали отново дъжд от лайна. Вдигнах яката на шлифера си, сгуших се в него и се опитах да запаля цигара. Духаше силен западен вятър, понесъл мъртвите,есенни листа из изсъхналите треволяци.Танцуваха жълтите, червените и ръждивите спомени от лятото. Сбръчкани мигове попаднали в капана на времето.Там, където всичко свършва и разбираш колко е кратко живеенето. Или не е? По-скоро,колко е преходно всичко.
Запалих цигарата с хиляди мъки и безброй щраквания на китайската си запалка с гола жена и надпис на английски "Бъди щастлив!". Майната им на китайците, те не знаят какво е щастите. Аз също! Дръпнах с пълни гърди, а вятъра ми грабна дима от устата. Сега той е властелина, той е предвестника и като че ли всички и всичко е съгласно с това. Късен следобед, сиво небе, вече се стъмва към пет часа и това е леко подтискащо. Идва дълга зима. Радвам се. Радвам се, че най-после фалшивото лято е мъртво. Изкривените усмивки, изкуствените възгласи, секундите превзето щастие- гробища за вехтории. Идва същността, идва мрака, идва студената равносметка. Кучето ми се напъва приклекнало до един тъжен шипков храст. "Ти пък защо си тъжен? Целият си в бодли, кой ти е виновен, че си самотен?". А сега вече и насран.
След седмица заминавам, махам се от този проклет град. Махам се от всички градове, махайки се от този проклет град! Напускам гражданите му, напускайки всички граждани по света. Започвам играта на криеница, започвам последната си побъркана забава. Заминавам в планината в един изоставен манастир. Там ще се изповядам пред снеговете на зимата. Студената равносметка. Сърцето ми е мъртво отдавна, това е единственият възможен път за безпътника. Безпристрастните гробници сред белите гори, настояще убило безмилостно миналото и дебнещо притаено бъдещето. Зад мен останаха само пепелта и саждите, обгърнали танцуващите сухи листа, понесени от есенния вятър към капана на времето. “Бягай заеко, бягай!”.
Неизвестното витае из въздуха, но аз съм толкова вглъбен и безчувствен, че дори и не правя опит да го доловя. Просто пуша и се наслаждавам на вятъра. Кучето идва до мен, върти опашка и ме гледа с очакване. То винаги очаква нещо и винаги се радва докато очаква. Как го прави? За мен то е тибетски монах, то може да понесе и непоносимото. Кучето ми ще остане дори и след като свърши времето, за да дочака безвремието...! Ебати якото куче, а!
Есен в гетото. До мен се приближава съсед от долния етаж. Кучето му е грозно и тъпо. Той също.
Дрипав анцунг, плетена шапка с помпон, сигурно от детските му години и огромни очила с масивна пластмасова рамка. Гледаме и се усмихва.
- Как е?
- Ами добре. – примирявам се с компанията му и започвам да мисля план за отстъпление.
- Студено стана. Отиде си лятото отведнъж и вдигнаха и парното и тока.
- Така е.
- А пари няма! Как ще изкараме тази зима не знам! – извади от джоба си “патронче” с водка и отпи. Мамка му. Бях спрял алкохола от няколко месеца и адски се дразнех на това духовно осакатяване. Душата ми страдаше. Горе, в манастира, пиячка няма и трябваше да каля предварително и тяло и душа. Мамка му. Съседът сякаш прочете мислите ми.
- Искаш ли – и протегна бутилчицата към мен. – Само това ни остана…
- Благодаря ти, но не пия.
- Да бе?! – очите се разшириха, а усмивката му застина на червендалестото лице. За него трезвениците бяха като излезли от телевизията отрицателни герои, способни собственоръчно да избият дечицата от цяла детска градина и да се приберат в къщи при семейството си. В гетото е така.
- Ами лекарите ми забраниха. – направих по смилаема ситуацията аз. – Казаха, че съм си изпил своето.
- Жалко, младо момче си пък виж ти! – потърси с поглед кучето си поуспокоен от лъже признанието ми. – Ееех, обърка се този свят, всичко е нагоре с краката. Нямаше навремето толкова болести. Сега всичко върви някак на криво.
- Така е.
- Колко време изкара в Гърция? Там как е…май и те го закъсаха, а?!
- Около две години. Не са го закъсали, те са си добре, само мрънкат. – човек понася по-леко несгодите, ако знае, че съседа му също е зле. Обаче ми беше писнало от разните хиляди мега или мини кризи по света, писна ми от шибания западен свят с неговите безкрайни циркове и постановки. Ебати клоуните. И в най-дълбоката си криза гърците никога няма да разберат как се оцелява със сто и петдесет евро на месец. Да го духат отворковците от САЩ и ЕС, те са неживи лайномети. Стерилни костюмари пълни със слама, ходещи калкулатори. Общества от кастрирани попови лъжички, културата на скалпела, прорязващ усмивка на празното лице. Русия е по-зле!
- Ами само се оплакват, само стачкуват мързеливците, а цял свят се загрижил да ги спасява. “Га ядоха кюфтета не реваха!” – съседът ми се захили разведрен и отпи отново.
- Така е. Аз ще се прибирам, че ми стана студено. – почнах да се изплъзвам бавно.
- То и аз след малко. Айде лека ти вечер. – намести очилата и тръгна из сухото ръждиво море.
Кучето му го последва и сега то не беше тъпо и грозно. Съседа ми също. Загасих фаса в подметката и го хвърлих сред тревата на гетото. Вятърът продължаваше да беснее между панелните блокове и листата се бяха омешали с найлонови пликчета. Още малко и напускам, още малко и обличам камуфлажа. Руините на един изоставен от Бога и хората манастир. Капан на времето за тъжните, самотните бодливи шипкови храсти, препикавани от кучета на гетото.
Въздухът стана студен и в него вече нямаше нищо сладникаво.
За земната ябълка, извънземните и Теди М...
Под прозореца
29.10.2012 23:36
30.10.2012 04:17
30.10.2012 14:07
31.10.2012 09:27
