Студ, виелици и сняг. Проклет бъди месец март, умри сред цветя и синьо небе! Уви, за сега зимата убива всеки порив на закъснялата пролет. Но поне между сивите панелки е бяло и чисто, калта се е скрила позорно под снежинките, а хилядите кучешки лайна и препълнените боклукчийски кофи са замръзнали и не вонят.        Излизам на разходка с моя огромен пес и той успява да ме размаже на врата, изхвърчайки от входа, нетърпелив да се въргаля или гмурка из белите преспи. Аз съм екипиран като арктически изследовател и ходя като пингвин по тесните пътечки пред блока. Присвих очи, ослепен от ярката светлина на снежната пустош и се прикрих зад един контейнер за да запаля цигара. Успявам и следвам дирите на кучето ми. То се е слива със зимната буря и го изгубвам от поглед.
 Тогава видях и тази уникална гледка. В първия момент не разбрах, какво точно се случва. Един гълъб излетя, но някак тромаво, като ранен. Вятъра го грабна и след няколко превъртания птицата тупна пак там, от където хвръкна. После се вгледах по-внимателно. Един найлонов плик се вееше бясно, омотан с едната си дръжка около врата на гълъба. Като паднал десантчик, незнаещ какво да прави със заплетения си парашут. Беше младо пиле и едвам удържаше поривите на вихрушката, дори на земята. Сниши се съвсем до снега. Така поне стоеше на едно място, иначе плика го дърпаше на зад и то се влачеше безпомощно по леда. Последва пореден силен порив и найлоновата торбичка го завлече под един изоставен микробус. Там беше завет.
  Мислех си, че трябва да направя нещо. Явно не беше трудно да го хвана, въпреки беснеещата  зима. Кучето се мотаеше някъде из бялата непрогледна мъгла и аз тръгнах към буса. Мислех си, дали трябва и дали искам, а и дали мога. Три много важни въпроса. Дали това ще е добро дело. Дали Господ щеше да кимне с одобрение, когато птицата полети отново свободна. Щеше ли да ми се смята за “червена точка” и един ден, когато почукам притеснено на райските врати, Свети Петър да каже - “Абе ти малко се по оля с трупането на грехове и все едни такива засукани, непростими...ама помниш ли онзи гълъб с пликчето?! Е, айде влизай!”. Ухилих се сам на себе си. Една добрина да направя, една незначителна добрина, изискваща минимум усилия и веднага търся някаква изгода, награда. Да не се прецакам нещо!
 Наведох се и погледнах от долу. Гълъбът се беше свил до едната гума на метър около мен. Пликчето се вееше още по-близо. Клекнах и посегнах бързо, защото пилето ме видя. Успях да го хвана и го издърпах внимателно със страх да не му скърша вратлето. Опита се да излети, но с другата ръка му затворих крилата от горе и то миряса. Кучето пристигна като хала от някъде и започна да подскача около мен от любопитство. Снега се носеше на всякъде и влизаше в очите ми, в носа и устата. Почнах да отвивам найлона. Чудех се, как не  се беше удушила тази горка птица! Десетина последователни примки стягаха сивата гуша. Замръзналите ми пръсти работеха бавно, но на края се справих и подхвърлих гълъба сред ледения парад на зимата. Той излетя, обърна се и смотолеви едно “благодаря”. Шегувам се! Нищо не каза, а просто изчезна зад бялата завеса. Аз подвикнах на кучето си и запристъпвах бавно към входа на панелката.
 Викам си на ум, защото аз много обичам сам да си говоря, какъв беше този знак?! Вярвах в знаците, във всякакви такива божи магии и се опитвах да ги разчитам. Няма да повярвате, колко истински се навързват понякога! Нищо случайно не следва на този свят.      Християнството казва, че животните нямат души и ако вървях след този принцип, трябваше да зарежа птицата, да я оставя на естествения подбор, навлизайки из едни неприятни за мен дарвинови дебри. Кой беше решил, че този гълъб няма душа. Нима библейските слова не бяха писани от човешка ръка. Нима църквата, с всичките си “служители”, не бе иззела божиите функции, тук на земята и не бе определила в какво да вярваме, кое Евангелие да четем и кое е правилно и кое грешно. Една чисто човешка институция се беше превърнала в Бог, чрез разни там събори и церемонии, едни обикновени хорица се кичеха с разни чаршафи и златни корони и ми обясняваха, как съм непоправимо грешен и ще горя в ада...вечно! Е да, но се съмнявам, че Господ е толкова безпощаден и лицемерен, защото няма човек съгрешил до толкова, че да гори вечно! Някоя друга година- да, някой друг век- Ок, но вечно?! Божичко, имате ли елементарна представа за Вечността, вие наконтени люде, които сте символ за поквара, педофилия и хомосексуализъм в днешния свят?! Защото аз нямам ,но знам, че е много дълго, прекалено дълго! Майната ви, аз ще решавам дали един гълъб с найлоново пликче около врата има душа или не! Аз ще решавам дали ще му помогна или не! И това не е гордост, не е самонадеяност, а разчитане на едни много прости знаци, които са от страни на пътя ни. Само трябва да ги усетиш и подредиш...
 И двамата с кучето се намъкнахме бързо във входа и аз свалих с облекчение качулката. Изтупах якето си и на стълбището се посипаха сняг и пера.  

Нали в Библията е написано ,че при Дева Мария се е явил Господ като - сещаш се като какво!... А, сега иди и не вярвай в Божиите знаци!:) И този гълъб е тръгнал нанякъде, ама откъде да знае, че у нас има толкова хвърчащи найлонови торбички. При всички положения - си извършил Добро. Сигурна съм!

в снега....))

А Уилям Уортън в "Последна любов", нарича гълъбите "летящи плъхове"! :)))

Ами, понякога писателите са богохулници...

Майната им наистина ! Бил съм грешник- че кой не е ?! Писна ми разни лоясали педерасти да ми дават наклон ...на мислите, да ми казват какво е редно и какво, не.
Ментори с чаршафи лъхащи на снощната ракия изльокана в количества достойни за рекорд , на я поредното кръщение , я на освещение.
Късмет си извадил с това пиле , да знаеш . Бог ти е показал портата, и ти сам си влявлязъл в божия храм на милосърдието , а там гълъбите са хора и хората гълъби.

Тъпо е някак, да си грешен по рождение! Това те води до мисълта, че всъщност Господ е сгрешил първи, което отново е тъпо!

това че си спасил птицата е най-добрата новина, която съм прочел напоследък.
Боже... гълъб омотан с найлон...какво ли още ни предстои...