Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.02.2010 16:43 - Дух изпращач
Автор: merkator Категория: Изкуство   
Прочетен: 2076 Коментари: 6 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Когато и да отивах, когато и да си тръгвах от блока на майка ми, момичето стоеше или на площадката пред асансьорите или на вън в беседката. Винаги сама, винаги мълчалива и оглеждаща всеки минаващ. Настойчиво, без срам или притеснение. Един, два пъти я поздравих с едно бодро "Добър ден", но тя се взираше в мен без дума да отрони. Никой от блока не правеше опит за контакт с нея и мен ми беше някак обидно. Любопитно също. Хората мразеха и инстинктивно се гнусяха от по-различните, от "психично неуравновесените". Напълно естествено.

 Буковски беше писал на времето..." Не знам как, но привличах всякакви откачалки". Та и аз така и не само това, но и те ме привличаха. Нещо различно от нормалните хора с техния подреден свят. Нещо отвъд кариера, пари, семеен уют. И така продължавах да я наблюдавам цели две години. Сутрин излизаше от апартамента на пети етаж, където живееше не знам с кой, а вечер се прибираше. Цял ден в студ и пек, тя беше на вън и изпращаше и посрещаше забързаните човеци с настойчиво любопитния си поглед. Сякаш знаеше всичко за всеки, сякаш и бяхме смешни и напълно прозрачни. Имах усещането, че всъщност ние сме побърканите, а тя знаеше това, но от деликатност ни оставяше да си играем на нормални хорица.

 На етажа на майка ми имаше семейство възрастни хора, мъжът беше рибар и все си говорехме за подвизите ни по язовирите, когато се срещахме из блока. Оказа се, че има жив баща и трябва да го прибере да се грижи за него. Дядото едвам ходеше с два бастуна, но много общителен и с ясен ум за тези години. Винаги усмихнат, винаги радушен, истинско позитивно изживяване. Глътка въздух из задушливото ежедневие. И слизаше да виси по цял ден в беседката. И той. Бях много учуден, когато видях как постепенно момичето започна да  не се отлепя от възрастния мъж. Дядото едвам, едвам пъплещ, запъхтян и тя до него. Дядото седи вглъбен на пейката и тя до него. И момичето не млъкваше. Не спираше да му говори. Ту тихо, съзаклятнически, ту разпалено и ръкомахайки.

 Всички от блока някак се отпуснаха и отдъхнаха заради това приятелство. Поглеждаха странната двойка и си мислеха...”Е, това е друга работа вече. Колко са сладки!”. Никой не знаеше, за какво толкова си говорят или по-точно говореше момичето, а той кимаше в съгласие, но явно всички бяха доволни.

 А аз даже завиждах на стареца. Какво ли чуваше, какъв беше света извън стандартния? Къде беше границата и кой беше по-хубавия? Защо момичето реши, че дядото е безопасен и достоен за неин приятел? Имах чувството, че светът й щеше да ми хареса повече от този, в който живеех. Инстинктивно усещах, че моят е сбъркан, но нямах удоволствието някой да ме разведе из другия. Кой знае, може би всеки трябва сам да открие пътя.

 Един ден отивах към блока на майка ми и я видях сама в беседката. Качих се горе, а там разбрах, че стареца е получил инсулт и си е заминал. Дошло му е времето. Преди два дни му било погребението. Момичето отново остана само в този храм на самотата и различието, до входа на деветнайсе етажното, бетонно чудовище. Отново спря да говори и никой повече не чу гласа й. След един месец се самоуби, хвърляйки се от последния етаж, някъде преди полунощ.

 Седмица след това хората още шушукаха и се споглеждаха малко гузно. Никой не сядаше в беседката. После децата я превзеха, живущите в блока забравиха за двамата чудновати приятели и вече всичко си беше на ред или в ред. Можеха да продължат да събират пари за да боядисат входа, да се карат кой къде да паркира, да спорят за кучетата с техните стопани и въобще да продължат по релсите, без някой да ги разсейва и да ги кара да се чувстват някак странно.

 Аз си представях, че момичето е било някакъв дух или ангел, който е чакал дядото за да го подготви и изпрати на ония свят. Дочака го, изпълни задачата си и отлетя.

 И почнах да се оглеждам за други такива създания. Чакащи мълчаливо, гледащи изпитателно. Когато срещна такова момиче ще се опитам да го заговоря и ако отново замълчи ще си отмина присвил рамене. Но ако ми отвърне и станем приятели....е, никой не е вечен все пак.

 

 

П.П. Героите в разказа не са измислени с изключение на автора.




Тагове:   дух,   проза,


Гласувай:
5



1. анонимен - колко
25.02.2010 16:50
ли е била болезнена тишината и.
цитирай
2. merkator - Не съм сигурен, че е било болезнено. ...
25.02.2010 16:59
Не съм сигурен, че е било болезнено...вярвам в обратното!
цитирай
3. анонимен - tajni ne6ta pi6e6. . . mnogo tajni, ...
26.02.2010 08:07
tajni ne6ta pi6e6...mnogo tajni, nooooooooooo i mnogo istinski...
цитирай
4. merkator - :)))
26.02.2010 12:08
Освен размазващата победа на Канада над Русия на хокей на Зимната олимпиада, не виждам нищо весело или оптимистично....
цитирай
5. анонимен - вярваме
28.02.2010 07:34
в това, което ни се иска да е...
необходимостта от вяра, вече поражда въпроси за истината.
цитирай
6. coffeen - :)
04.05.2010 12:55
веднага се сетих за "Бариерата" на Вежинов и неговата Доротея.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: merkator
Категория: Политика
Прочетен: 493965
Постинги: 235
Коментари: 766
Гласове: 1216
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031