Погледнах часовника. Вече е седем и половина, на вън се развиделяваше. Бях буден от преди час, но се увивах в одеялото с надежда да подремна още малко. Нямаше смисъл. Станах и направо облякох работните дрехи. Изпиках се и влязох в хола. Отворих вратата към терасата. Котките вече чакаха и се намъкнаха бързо мяукайки. Нахални животинки. Бях сам от седмица и за това ги допусках все по близо, до като накрая се предадох и спрях да ги навиквам. Бяха две, майка и дъщеря или поне така си мислех. Дрехите ми миришеха на пот и маслини, все още не непоносимо. Отворих хладилника и взех малка бутилка с рицина. Отдавна спрях да пия кафе сутрин. Гръцкото вино беше много по добър начин да се събудя сутрин. Отпих и първата глътка полази гърдите ми с хладина и свежест. Запалих цигара и седнах на терасата да посрещна изгрева. Пуснах си Вангелис от плеара на мобилния си телефон. Нямах нито радио, нито телевизия. Котките се завъртяха из хола и излязоха при мен. Към осем идваше Джими с пикапа и заедно отпрашвахме към хълмовете на острова. Там бяха хилядите маслини, там по скатовете беряхме черния плод на вековните дървета. Повечето бяха на над хиляда години.

 Изпуших цигарата и станах да си направя сандвичи за обяд. Сложих ги в найлонов плик и добавих бутилка от литър и половина бира. Всички други в бригадата си носеха в кутии готвено или сухоежбини, като сирене, салам или туршия. Аз карах на сандвичи. Затворих външната врата, допих виното на терасата и слязох в двора да чакам Джими. Не след дълго се чу моторът на пикапа от към морето. Качих се, поздравихме се и мълчаливо се отправихме към възвишенията. Другите вече разстилаха платнищата под маслините, които бяха на ред за бране. Помогнах им и седнахме на празните касетки за по цигара преди да почне работния ден. Бяхме шестима. Три момчета, Джими, баща му и аз. Момчетата бяха каракачани, Джими и баща му албанци, а аз софиянец ! Маслиноберачи на остров Тасос. Някакви мъже залутали се из обърканите си животи. Някакви хора събрали се от различни краища за да изкарат пари за зимата. За да продължат да бягат от демоните си, далече от домовете си.

 Беше минало четири следобед когато натоварихме и последните касети, препълнени с едри маслини. Бях на края на силите си, последния час е най-тежък. Напълно изцеден се качих на пикапа с Анастас, най- младия от каракачаните и Джими подкара към къмпинга. Разтоварихме пикапа, Ташо ( така му викахме на Анастас) се запъти към караваната, където живееха момчетата, а ние с албанеца се отправихме към къщата в която живеех аз.

 Едвам се добрах до терасата. Бях като пребит. Мина цяла седмица без нито ден почивка. Не знаех до кога мога да издържа физически. Работата беше много тежка за новобранец като мен и ако не бяха момчета щях отдавна да съм се предал. Никога не съм си представял, че мога да срещна толкова свестни хора, толкова добри и чисти мъже на края на света. Тяхната помощ, по- скоро психическа, ме вдигаше всяка сутрин от леглото в което си мечтаех да прекарам поне три дни без да мърдам. Техните усмивки, техните шеги пуснати от високо из между клоните, вечерите на отмора и пълни чаши в караваната им. Без тях щях да съм мъртвец. Нямаше как да се справя сам и те го разбираха и ме съжалиха. Не, не съжалиха, състрадание е точната дума, библейско състрадание възможно само между малкото истински хора останали на тази студена планета. Поне така ми се струваше. Планетата на студените пари и човешки отношения, подчинени на тънки сметки и хладни преценки. Да, студената планета! Къде е това глобално затопляне?!

 Пих едно узо с малко вода и две бучки лед. Сърцето ми си отдъхна, а очите ми се съживиха и кръвта се раздвижи из пребитото ми тяло. Взех един душ, облякох си леки дрехи, беше двадесетина градуса. Декември в Гърция. Чаках Капитана да се върне от морето и да взема лодката. С Коста, най- големия от момчетата, щяхме да влизаме за октоподи. Към пет и половина вече беше тъмно и между шест и осем излизаха добри парчета. Осветявахме стръвта с прожектор на дълбочина от около два метра. Светлината привличаше всичко живо под водата, а октоподите на право се побъркваха. Морето все още беше прекалено топло за сезона и това държеше рибата далеч от брега, но осмокраките бяха дошли. Запалих лампите на терасата и се загледах в залязващото слънце. То висеше с последни сили над камбанарията на близката църква, която никога не заварих отворена.

Не, че пробвах редовно, но когато и да минех от там вратите бяха винаги заключени с един голям и много стар, ръждясал катинар. Понякога чувах камбаните да бият сутрин рано или в късния следобед. Понякога се молех в къщата. Имах нужда да се моля всяка минута, толкова бях стресиран от тежката работа, че не можех да се зарадвам на морето. Дори сред вълните мислите ми плахо опипваха следващия ден сред маслините и аз с ужас разбирах, че ще успея да стана отново на сутринта.

 Към шест без нещо, Коста звънна нетърпеливо и каза, че е готов и чакал. Щял да вземе бутилка домашно вино. Аз щях да взема узо. Решихме на право да тръгва към мен и заедно да чакаме Капитана за да не губим време. Капитана живееше в съседната къща.

И двамата пристигнаха едновременно. Взех ключа от лодката, качихме се в колата на Коста и потеглихме към пристанището. Запалих двигателя и отвързахме въжетата. Насочих лодката към залива където дебнехме октоподите. Имаше половин луна и нощта беше светла. Селцата по брега мъждукаха на петна и ни служеха за ориентир. Вятъра духаше от юг, аз спрях мотора, нагласих лодката странично спрямо южняка и оставих леките вълни да ни движат бавно. Беше тихо, размотах малко от кордата с рака и го метнах във водата на два, три метра от лодката. Коста намери с фенера стръвта на дъното и започна да я следи. Почти веднага, сякаш от нищото, се спусна първата ни гладна жертва. Не беше голям, но хвана с няколко пипала рака и се опита с другите да обхване най- близкия камък. Не му позволих. Дръпнах рязко и го отделих от дъното. С две три движения обрах влакното и когато октопода се показа над вълните го хванах със свободната ръка. Точно на време. Бях изпуснал достатъчно за да му се вържа на този тарикат. Снощи оставихме един подлец да се разхожда из лодката и той успя да ни издебне и да скочи от лодката. Видяхме го как бавно се отдалечаваше сякаш се наслаждаваше на мига и ни се подиграваше. Пихме по едно за негово здраве. Сега го пъхнах веднага в кофата и затворих плътно капака. Поне така ми се стори. След десетина минути погледнах и го видях да ми се пули на пода на лодката. Бях оставил малка пролука, не повече от сантиметър широка и дълга една педя. Напъхах го отново в кофата и този път проверих щателно капака. Коста се заливаше от смях. “ А били тъпи уж?!  Дебне те да се заприказваш и е готов беглец, мамка му! Как мина през тази дупчица само той си знае. Ей, това животеца всеки го пази, всеки се бори до последно за него!”. Така е. Всеки! И ние сме така. Само, че понякога не намираме цепнатина да се спасим, а по-често въобще няма такава. Шансът да ти оставят капака леко открехнат е много малък. Дори да има пролука трябва да я видиш, трябва да се напънеш с последни сили, да я намериш и да избягаш. Да отплуваш в дълбините. Не знам дали въобще искаме да избягаме от уютната кофа? Дали вярваме в не добре затворения капак, дали не се боим повече от необята на морето и дали не предпочитаме да изгнием в измамната сигурност на кофата. Не знам.

 Сред тихото море, сред сребърната нощ хванахме още три октопода и се прибрахме в пристана към девет часа. Кофата тежеше доволно, ние бяхме уморени, но щастливи. Другите две момчета ни чакаха в караваната, подредили чиниите с мезета и напълнили чашите с вино. Още една прекрасна вечер в отмората на залутали се разговори, скачащи от тема на тема, от преживелица на преживелица. Толкова много надежда има в една такава вечер, толкова много топлина, че си заслужава къртовския труд и утре и други ден и така, до като всеки от нас не намери своята малка цепнатина в кофата. Мислих си, че точно за това и се моля по някога. За да не загубя вярата в не затворения капак. За да не спра да мечтая за единия сантиметър, за едната педя светлина с дъх на море. А после, ако един ден намеря Пролуката...каквото сабя покаже!

 

 П.П. Третото момче се казваше Георги. Нещата си имат имена, хората също. Дори и да останат в страни от разказа!

zdravei...malko tip majkarski razkaz..ee neka pone taka da go nareka

Ами бяхме само мъже всъщност :)))

Щом успях да усетя миризмата на море,маслини и узо...Даже започнах да се озъртам по пода дали случайно някой октопод не е избягал толкова далеч,че да се заплете в краката ми ((;

но не съм брала маслини и не съм ходила нощем за октоподи. Изглежда много вълнуващо и май не е за жени. :)))

По пода не знам, но ти пожелавам поне един във фризера!

Във фризера-добре...ама като не съм готвила досега такова нещо...няма ли да споделиш и някоя рецепта...да бъдем малко прагматични все пак :-)))

Вариш го в червено вино...той си пуска вода! Внимаваш да не го развариш, боцкаш го с вилица за проверка, щом изчезне виното и водата, значи е готов....после черен пипер,един дафинов лист, мащерка и риган. Зехтин и сол на вкус. Става крехък като мозък! :)))
Бон апети ;)

Уверявам те, че и дете ще се справи :)))

Звучи много вкусно!Мерси!Задължително ще се пробвам,дано успея :-)))
Само последно-не трябва ли да се чисти октопода преди това и ако да-кое му махаш? Хахахахах...как прозвуча...

В магазина обикновенно са чистени, но ако не са, се чисти само торбата на главата. В тази торба са вътрешностите му, те се изстъргват и е готов!

Благодаря :)))

като отида другия път за повече време, може и да опитам да половя. Ще направиш инструктаж. :)))

Няма проблем! Само кажи, че тръгваш ;)

Не знам защо, но ми напомни на разказ на Хемингуей. :)
И все пак тъжно...

За мен е чест това сравнение :))) Благодаря ти...все пак Той е!!!

Ей, това животеца всеки го пази, всеки се бори до последно за него!”. Така е. Всеки! И ние сме така. Само, че понякога не намираме цепнатина да се спасим, а по-често въобще няма такава. Шансът да ти оставят капака леко открехнат е много малък. Дори да има пролука трябва да я видиш, трябва да се напънеш с последни сили, да я намериш и да избягаш. Да отплуваш в дълбините. Не знам дали въобще искаме да избягаме от уютната кофа? Дали вярваме в не добре затворения капак, дали не се боим повече от необята на морето и дали не предпочитаме да изгнием в измамната сигурност на кофата. Не знам.

***
Прочетох разказа на един дъх. Какво усещане за всяко нещо в живота?... Тънко, детайлно, поетично, филосфски... Невероятно е... Благодаря ти. Станах по богата...
Няма да ти искам рецепта за готвене. Получих рецепта за живеене. Открих същността не в октопода на дъното на кофата, а в оная малка пролука на спасението...