Постинг
01.10.2009 10:33 -
Панихида за лятото
Автор: merkator
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 01.10.2009 11:15
Прочетен: 1142 Коментари: 1 Гласове:
3
Последна промяна: 01.10.2009 11:15
Беше най-тихата есен. Тогава не знаех, че ще е последната най-тиха есен. Слязох от лодката и я вързах за близкото дърво. Гората стигаше до водата, а сянката й влизаше дълбоко в язовира. Жълта земя, златни корони, зад тях синьото небе и все още топлото слънце. Само нежния шум на листата си прокрадваше път сред тишината. Лятото си отиваше. Лятото умираше уморено. Без борба, без съпротива, то знаеше кога му изтича времето. Седнах сред морето от жълти предсмъртни писма и се загледах в спокойните води. Всички бяха притихнали на тази предначертана панихида и даже рибите и животните съзерцаваха в покой невидимото шествие.
През малки цепнатини в короните на дърветата проблясваха слънчевите лъчи и позлатяваха купола на този храм. На този лично мой храм. Чувствах се богоизбран, чувствах се Поканен на това поклонение пред неизбежната смърт случваща се всяка година, но открита или осъзната от мен в тези мигове на уединение. Сякаш Господ реши да измие слепите очи на душата ми със свята вода за да се докосна и аз, несретника грешник, до Неговата благодат. Тишина и покой. Тишина, но не като тази на нощния град. Тишина далече от хората и като разстояние и като присъствие. Последният човек сбогуващ се с последното лято. Колко крехка е реалността.
Когато тръгвах от другия бряг, където бяха разположени палатките, минах с лодката до една плитчина на десетина метра от брега. От водата стърчаха бели скали. Когато приближих видях, че това е старо мюсюлманско гробище. Отдавна изоставено и потопено в язовира в едно със селото. Сега само върховете на надгробните камъни стърчаха над повърхността. Спрях сред тях лодката и ги загледах. Като пастир, яхнал коня си и оглеждащ стадото си. Сега, в златния храм, си мислех колко по-особен щеше да е живота, ако имахме цикличността на лятната смърт. Зодиите ни да бяха лято, зима, есен, пролет и всеки да знаеше точно кога ще умре. Близките те изпращат с едно пищно празненство и после утихнали и уморени те съпровождат до гроба. Няма тъга, няма мъка, няма страдание. Ясно е и е планувано. Няма как да не се случи или избегне. Аз щях да бъда зодия Есен.
Всичко проникваше в мен. Легнах на жълтия килим и главата ми се потопи във все още неизсъхналите меки листа. Над мен имаше късчета синьо небе и златото, което човеците никога нямаше да притежават и затворят в каси, банки или сейфове. Около мене беше есенната тишина. Първородната тишина, малко тъжна, малко унила, но прекрасна и наситена с безброй усещания. Бях пълен и цял. Лежах тихо, защото бях Поканен и спазвах правилата на церемонията. Лятото чезнеше в далечината, тръгнало по последния си път, гордо и без съжаление. Като стар генерал задъхан от битки, понесъл и ордените си към крематориума. Всичко изгаря и свършва и идват новите, идват младите.
Това беше моята последна най-тиха есен, обляна в златна светлина и водеща панихидата на отиващите си тежки жеги.
През малки цепнатини в короните на дърветата проблясваха слънчевите лъчи и позлатяваха купола на този храм. На този лично мой храм. Чувствах се богоизбран, чувствах се Поканен на това поклонение пред неизбежната смърт случваща се всяка година, но открита или осъзната от мен в тези мигове на уединение. Сякаш Господ реши да измие слепите очи на душата ми със свята вода за да се докосна и аз, несретника грешник, до Неговата благодат. Тишина и покой. Тишина, но не като тази на нощния град. Тишина далече от хората и като разстояние и като присъствие. Последният човек сбогуващ се с последното лято. Колко крехка е реалността.
Когато тръгвах от другия бряг, където бяха разположени палатките, минах с лодката до една плитчина на десетина метра от брега. От водата стърчаха бели скали. Когато приближих видях, че това е старо мюсюлманско гробище. Отдавна изоставено и потопено в язовира в едно със селото. Сега само върховете на надгробните камъни стърчаха над повърхността. Спрях сред тях лодката и ги загледах. Като пастир, яхнал коня си и оглеждащ стадото си. Сега, в златния храм, си мислех колко по-особен щеше да е живота, ако имахме цикличността на лятната смърт. Зодиите ни да бяха лято, зима, есен, пролет и всеки да знаеше точно кога ще умре. Близките те изпращат с едно пищно празненство и после утихнали и уморени те съпровождат до гроба. Няма тъга, няма мъка, няма страдание. Ясно е и е планувано. Няма как да не се случи или избегне. Аз щях да бъда зодия Есен.
Всичко проникваше в мен. Легнах на жълтия килим и главата ми се потопи във все още неизсъхналите меки листа. Над мен имаше късчета синьо небе и златото, което човеците никога нямаше да притежават и затворят в каси, банки или сейфове. Около мене беше есенната тишина. Първородната тишина, малко тъжна, малко унила, но прекрасна и наситена с безброй усещания. Бях пълен и цял. Лежах тихо, защото бях Поканен и спазвах правилата на церемонията. Лятото чезнеше в далечината, тръгнало по последния си път, гордо и без съжаление. Като стар генерал задъхан от битки, понесъл и ордените си към крематориума. Всичко изгаря и свършва и идват новите, идват младите.
Това беше моята последна най-тиха есен, обляна в златна светлина и водеща панихидата на отиващите си тежки жеги.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
Блогрол
