Постинг
18.08.2009 17:57 -
Смъртта на лятото
Почнаха първите есенни дъждове. Слаби, но уверени. Обичах да наблюдавам смъртта на лятото. Силата на слънчевите лъчи отслабваше, усещаше се по-хладния въздух, сякаш до сега крил се сред възвишенията. Сиви облаци затвориха очите на ослепителната синева. Леките ветрове проправяха път на есенните бурии. Лятото беше още живо, но гробарят взимаше мерките за ледения му ковчег.
Стоях под рибарския заслон на края на носа и си сушех якето на малък огън. Вълните бяха набраздени от капките дъжд. Изгубили зеленикавия си оттенък те се плъзгаха по пясъка и стигаха на метър от заслона. Не беше студено, влагата се стелеше на всякъде и прояждаше всичко мъртво или живо. Морето бе притихнало в очакване. Спрях тук да почина и изсуша дрехите си. Вързах лодката на малкия, дървен кей и на нея сега бяха накацали гларуси, привлечени от миризмата на риба.
Сам, сред мъгливата вечер! Сам с краят на лятото. Имаше някаква магия сред сивотата на идващата есен. Някаква полезна депресия след ужаса на разгонените горещини. Глътка отдих за сетивата и душата.
Отдавна никой не ми се обаждаше по телефона. Ползвах го само за връзка с брега и за прекупвачите на риба. Отдавна бях напуснал родината си, семейството си, а приятелите ми си тръгнаха още по-рано. Свикнах да живея сам. За това лятото ми се струваше малко помпозно, фалшиво и снобско. Всички хора сякаш преиграваха възхищението си от този прекалено пъстър сезон. Превъзбудени, гръмогласни, настойчиво нахални, тълпите се щуряха на сам и на там, пълни с нагон и жажда за емоции и алкохол. Хората ме задушаваха и крадяха от уединението ми на тих островитянин. Цивилизацията или там както се наричаше пасмината от добре облечени, високо технологични роботи ме изцеждаха, плашеха, и аз бягах вече години на ред от всякакви гъсто населени, шумни кошери. Бях издигнал в култ самотата и я бранех от старата си, рибарска лодка.
Беше ме гнус от обществото и неговите грозни правила, скрити в красивата черупка на морала и религията. Не исках да виждам други същества освен делфините. Нямах и огледала в рибарската си хижа, не можех да понеса дори собствения си образ. Той ми напомняше, че и аз съм човек, а това не правеше съществуването ми по-приятно.
Отворих тапата на бутилката червено вино и преглътнах с наслада под безмълвния подслон на метър от морето. Обичах да наблюдавам от тук, как лятото умира.
Стоях под рибарския заслон на края на носа и си сушех якето на малък огън. Вълните бяха набраздени от капките дъжд. Изгубили зеленикавия си оттенък те се плъзгаха по пясъка и стигаха на метър от заслона. Не беше студено, влагата се стелеше на всякъде и прояждаше всичко мъртво или живо. Морето бе притихнало в очакване. Спрях тук да почина и изсуша дрехите си. Вързах лодката на малкия, дървен кей и на нея сега бяха накацали гларуси, привлечени от миризмата на риба.
Сам, сред мъгливата вечер! Сам с краят на лятото. Имаше някаква магия сред сивотата на идващата есен. Някаква полезна депресия след ужаса на разгонените горещини. Глътка отдих за сетивата и душата.
Отдавна никой не ми се обаждаше по телефона. Ползвах го само за връзка с брега и за прекупвачите на риба. Отдавна бях напуснал родината си, семейството си, а приятелите ми си тръгнаха още по-рано. Свикнах да живея сам. За това лятото ми се струваше малко помпозно, фалшиво и снобско. Всички хора сякаш преиграваха възхищението си от този прекалено пъстър сезон. Превъзбудени, гръмогласни, настойчиво нахални, тълпите се щуряха на сам и на там, пълни с нагон и жажда за емоции и алкохол. Хората ме задушаваха и крадяха от уединението ми на тих островитянин. Цивилизацията или там както се наричаше пасмината от добре облечени, високо технологични роботи ме изцеждаха, плашеха, и аз бягах вече години на ред от всякакви гъсто населени, шумни кошери. Бях издигнал в култ самотата и я бранех от старата си, рибарска лодка.
Беше ме гнус от обществото и неговите грозни правила, скрити в красивата черупка на морала и религията. Не исках да виждам други същества освен делфините. Нямах и огледала в рибарската си хижа, не можех да понеса дори собствения си образ. Той ми напомняше, че и аз съм човек, а това не правеше съществуването ми по-приятно.
Отворих тапата на бутилката червено вино и преглътнах с наслада под безмълвния подслон на метър от морето. Обичах да наблюдавам от тук, как лятото умира.
Търсене
Блогрол
