Нямаше съмнение, че е мъртъв! Белият тунел, ярката светлина в краят, безтегловността и после тихи, шепнещи гласове. Сякаш идваха от всички страни. Като плах есенен ветрец, играещ си с падналите за винаги листа! Спомняше ли си нещо, как попадна тук? Беше се разтворил в безвремие и вече не чувстваше нито тялото си, нито сещаше досадните му неразположения и болежки. Да, беше мъртъв! Най-странно му се стори това, че не изпадна в паника, не изпита шок така очаквани приживе от всеки. Напротив, някакво спокойствие и пълно равновесие настъпи в душата му и само дълбоко, дълбоко в нея тлееше умиращото въгленче на съмнението.

 - Ти ли си Клааффф...  - чу се шепнещият глас или по-скоро гласове.

 Той се огледа в нищото, но тъй като нямаше очи, просто обгърна с някакво ново сетиво безвремието. Нежно, деликатно присъствие му подсказа, че не e сам.

 - Ти ли си Клааффф... - отново зашептя ангелският хор.

 - Да, аз съм - си помисли Клаф и нали нямаше устни, думите отекнаха в пространството, като палаво ехо.

 - Добре дошъл в отвъдното, добре дошъл след краят! – валяха думите и той усети уют не изпитван никога до сега. Чувстваше се сигурен, чувстваше приятелски докосвания.

 - Аз умрях, нали? – каза Клаф за да изгаси последната искра, свързваща го с физическото му съществуване.

 Дори за миг не си и помисли, че сънува или е в следобеден унес. Щеше да знае, ако сънуваше.

  - Дааа...ти се роди отново, ти не си вече материя, сега си свободен! – ангелите се надпреварваха в своите обяснения, мъчейки се да бъдат пределно ясни и внимателни.

 - Добре! А сега какво следва? Къде е Господ? – сети се Клаф и за миг го обзе безпокойство.

 - Има времеее...има още дела преди Срещата...сега си сред нищото, сега си в ничия градина...идва Прощалната ти церемония...Прощалната церемония – гласовете се сливаха в едно, после се разделяха и всичко се повтаряше, като коси на русалка сред вълните на морето.

 Клаф малко се обърка. Беше почнал да харесва новото си състояние на безветрие и сигурност. Последните думи на ангелския хор навяваха предстоящо събитие с обезпокоителното и задължително негово участие. Прощалната церемония?!

 - Каква е тази церемония- попита плахо Клаф и за първи път се почувства някак глупаво.

 - Сбогуванеее...твоето сбогуване...ще присъстваш на земното ти изпращане...твоите близки...любимите ти хора...те страдат, те не знаят, те се сбогуват с теб...трябва да ги утешиш! – шепот, полъх и мили ласки. Сега той разбра, какво е да те докосне ангел! Усещането беше така омайно и нереално, че на Клаф  му бе нужно време да осъзнае истинската същност на Прощалната церемония! Каквото и да значеше думичката “време” в безвремието!

- Но, аз не знам какво да правя, та аз съм дух! Как ще разговарям с тях, как ще ги утешавам?! – много въпроси изведнъж нахлуха в душата му и той се обърка в мислите си. Представи си как се появява над ковчега си и всички почват да пищят и истерично да тичат на всички страни из църквата. Жена му, двете им момчета, майка му  (о, Боже...тя щеше да страда), сестра му, приятелите! Те НАИСТИНА нищо не знаят за отвъдното! Никой не знае нищо за отвъдното, преди да стигне там!

 Постепенно Клаф започна да си спомня за последните мигове от земния си път или по-точно как се стигна до тази неловка за него Прощална церемония.

 Излезе рано сутринта от хотела, взе със себе си акумулаторната бормашина и се отправи към пристанището. Трябваше да сглоби скара от летвите, които събра от един строеж предния ден и да я сложи върху откритата част на лодката, зад каютата. Миналата седмица пода се беше продънило, когато една вълна блъсна в кърмата и той залитайки стъпи с цялата си тежест между две ребра. Горното покритие се пропука с трясък и той видя водата, събрала се между външната и вътрешната част на старото корито.

 Скарата стана бързо, защото бе оразмерил летвите предварително и с няколко винта всичко си дойде на мястото. Напълни резервоара от близката бензиностанция и потегли сред сравнително спокойното море. Още до като плуваше успоредно на брега му стана ясно, че днес няма да има добър улов! Заливът беше пълен с делфини. Стотици от тези морски принцове гонеха пасажи със сардина, обкръжаваха ги и след това водата завираше докато се хранеха.

 Но Клаф обичаше делфините, обичаше морето и реши да продължи на вътре дори само да развее коса сред ветровете. Беше взел бутилка бяло вино и когато  навлезе в дълбоките води я отвори! Все още хладната течност се разля приятно в гърлото му. Запали цигара и се огледа. Сам с лодката, сред синьото море. Слънцето печеше, но южният вятър правеше времето приятно и жегата не се усещаше особено в движение.

 После дойде вълната. Голяма и самотна, неочаквана и придружена от тътен. Клаф чу първо тътена, но докато се обърне и излезе от приятния унес, тя вече връхлиташе лодката.

 Сега той се замисли за две неща. Първото е как точно е умрял. За последвалото корабокрушение не си спомняше нищо и ако беше само се обърнал с коритото, едва ли щеше да се удави. Лодката нямаше да потъне веднага, а в каютата имаше спасителни жилетки. На близо не бе видял други морски съдове, но Клаф се смяташе за добър плувец и може би щеше да издържи до като дойде помощ, дори и без жилетка. Явно лодката го бе захлупила и ударила. Изпадайки в безсъзнание морето е взело своят дан. Така си мислеше Клаф.

 А второто, което го озадачи е как ще го погребат, ако тялото е на дъното и шанса да го открият след издирване около отломките е минимален. Или течението е извадило на брега обезобразените му останки за ужас на туристите?!

  - Какво се очаква от мен?! – си помисли Клаф, но мислите му вече не бяха тайна за никой от това измерение.

  - Един от нас ще те заведе обратно, ще ти помага и ще те върне след Церемонията. Но ти ще трябва да намериш думи или начин за сбогуване...те очакват Божията милост и ти ще си Негов пратеник...тииии...! – това съвсем притесни бедният рибар и той чак сега осъзна с каква трудна мисия ще се сбогува със земното си битие, но...нямаше голям избор. Явно всички минават през Прощалната церемония!

 И те тръгнаха. Някой го понесе с шеметна скорост и преди да се окопити се озова край брега на морето, точно над залива до неговото родно градче.