Запалих печката и студената стая се изпълни със сенките на пламъците. На тавана светеше гола крушка, която хвърляше ярка светлина и аз разбрах за първи път от много, много време на сам, че всичко е наред. Никога не можеш да сбъркаш този момент, никога не изпитваш съмнение или страх, когато усетиш че си у дома! Когато четирите стени около теб се превръщат в крепостни окопи между уморената ти душа и ордите човешки същества, нахълтващи вероломно всеки ден в живота ти. Ръцете ми бяха премръзнали и ги приближих до старата желязна печка. Меката топлина пропълзя по дланите ми и изоставената къща се превърна във нещо вечно, в нещо непреходно чрез което са живели предците ми, приготвяйки този миг за мен...незнайният Изгубен от тяхното семе.
Селото беше пусто, залутало се във времето и самотата. Схлупените къщи бяха изоставени и единствено лятото караше хората да идват по тези места, водени от ужас и паника, натрупана през зимата в големия град. Но сега беше края на януари и моята крушка бе фар на края на света. Тишина, спокойствие и сняг. Нямаше тъга, нямаше болка. Само аз и призраците на сърца, минали през тази повехнала къща и стъпващи тихо около мен с нежност и състрадание присъщо само на мъртвите, само на тези от другия свят.
Сипах си водка и излязох на двора да запаля цигара. Когато знаеш, че вътре те чака гореща печка, ледените повеи на вятъра не могат да те пречупят.
И аз стоях, брулен от вихъра на снежинките с удоволствие и истинска радост, откривайки тези чувства отново след толкова много печал и суматоха. Объркан, но щастлив знаейки, че този сън е истински и несправедливо кратък, като всичко красиво и чувствено в този кошмар...на края на света в моят дом.
Бях тук, защото една моя леля от селото почина. Бях тук, защото една от отвъдното, намери оправдание за мен и ме повика да я изпратя по новия й път. Разбрах по Интернет за нейната смърт и ми трябваха точно няколко минути за да хвърля дрехите в сака и да запаля колата. Братовчедка ми в зимната, кална и жалка утрин на големия град се свърза с мен по „скайп”-а в фалиращия магазин, чиито собственик бях аз и ме извади от наркоманския унес, съобщавайки за мъртвата ми леля...беше като знак, защото всичко това го бях сънувал преди три дни! Не в детайли, не с подробности, а като нещо което идва и ще направи брод сред блатото в което бях затънал и в което махах безпомощно с ръце, давейки се в собственото си лицемерие.
Пристигнах в селото. Спрях пред къщата с паркираните коли от пред. Не беше трудно да я открия, макар и откъслечните спомени от детството ми да ме подвеждаха на няколко пъти. Беше къщата пред която имаше признаци на живот, макар повод да бе смъртта. Гробището съживяваше временно селото, когато някой от последните му жители тръгваше към отвъдното...! Най- красивият парадокс! Всички близки плачеха, скърбяха искрено и очите им се пълнеха със раздяла, подпухваха и жалеха, а аз гледах мъртвата ми леля и се чудех как е тя сега...вижда ли ни, сеща ли ни, съчувства ли ни?! Мислех си колко е далече и как това бледо тяло в ковчега сред червените цветя е тъй затихнало и естествено. Мислех си за тази моя леля, която така и не познавах, която беше живяла в един различен и неприкосновен свят, която сега плаваше към Светлината...бях сигурен, че тя заминава за Острова на Истинският Живот.
Когато се опомних, бях сред калта на размръзналата се градина пред къщата. Мъжете стояха озадачени и притихнали, дебнещи вечерта да се разтвори и да ги избави от неловкото съпричастие.
Аз се сбогувах и потеглих към стария ми дом на другият край на селото. Там, където никой не беше умирал скоро и за това тишината е всепоглъщаща, и чакаше някой да събере дърва и да драсне клечка кибрит.
Печката вече бумтеше и в стаята стана горещо. Преди да изляза за още дърва си сипах водка и запалих следваща цигара. Аз, Изгубеният и моята мъртва леля...
Друган, 30.01.2009...(21.55)
На леля Нела с любов и пожелание за попътен вятър....
